куплет 1)
Родих се в дом, но не в любов,
в студени дни, без топъл зов.
Баща ми беше жив, но нямаше го там,
в очите му не видях обич, само срам.
Думите му режат, не милват,
със тях не растях, а се свивах.
Мечтаех веднъж да ме прегърне,
но само тишина ме обгърне.
(куплет 2)
Майка ми болна, със страх и вина,
в душата си носеше буря зла.
С колан и гняв тя ме биеше пак,
а аз се молех – „Боже, спри тоя мрак.“
Очите ѝ празни, но пълни със болка,
не знаеше що върши, не чуваше молба.
Исках да избягам, но нямаше врата,
само сълзи и молитви в нощта.
(припев)
И си мислех – няма смисъл,
няма дом, няма живот.
Светът ми казваше, че съм изгубен,
а аз шепнех: „Боже, ела ми на помощ.“
(куплет 3)
Подиграваха ми се, сочеха ме с пръст,
казваха, че съм грешен, че не съм мъж.
Вярвах на лъжите им, падах всеки ден,
а душата ми плачеше – „Обичай ме, поне един!“
Греших от болка, не от зло,
търсех любов, не място, не слово.
А семейството ми не виждаше в мен
човек, който само иска да бъде приет.
(припев)
Но дойде миг — тъй тих, тъй свят,
когато в мрака глас прозвя:
„Дете мое, ела при Мен,
не си сам, не си забравен.“
(куплет 4)
И аз заплаках — за първи път не от страх,
а защото усетих Любовта.
Баща, какъвто никой не ми бе,
в сърцето ми прошепна: „Аз съм тук за теб.“
Проших баща си, простих и на майка,
на болката, на миналото, на страха.
Защото Бог ме вдигна от земята,
и показа ми, че мога да простя.
(бридж)
Сега ходя с наведена глава,
не от срам, а от смиреност пред Небеса.
Защото знам, че дори в най-дълбокия мрак,
Бог може да запали вечен пламък.
(финал – послание)
Така че слушай, братко, сестро,
ако ти е тежко, знай — това не е краят.
Може би плачеш, може би си сам,
но Бог е там, Той чака твоя зов.
Животът може да боли,
да руши и да гори,
но няма рана твърде дълбока,
че Христос да не я изцели.
Търси Го — в сълзите, в нощта,
във мълчанието на душата.
Той ще дойде, ще те прегърне,
и ще ти каже:
„Ти си Мой, обичам те.“ ✝️
